Диагноза: Шофьор

Във всяка компания поне веднъж е ставало дума за шофьорлъка. За жените и техните представи за двайсет сантиметра /разбирай паркирането/, за мъжете и тяхното майсторство на пътя /как го прецаках тоя/. За историите с катаджии и преките пътища от точка до точка /или от живота до смъртта/. Няма да се опитвам да обогатявам действителността с още приказки и анекдоти по темата. Фокусът ми попада в категорията шофьор в градския транспорт. Това си е чиста диагноза. Ако само погледнете в светая светих на возилото му /кабината/, ще попаднете в една съвсем нова реалност. Предметите вътре- закачени, налепени или просто разхвърляни по голямото табло и около него- могат да ви кажат много за този, който седи зад волана. Виждала съм какво ли не: стандартните плакати на певици от всякакъв калибър и мащаб, вестници, клонящи към жълтия цвят на спектъра, авточасти с причудливи форми, икони, църковна литература, БДЖ- пепелници, украса според сезона и обичаите /елхички, мигащи лампички, великденски яйца, върбови клонки/, килимчета, кувертюри, болани, перденца, тонколони, разнообразни клатещи се фигурки, хигиенни материали. Това е цял един свят, с който шофьорът се обгражда, докато обикаля в безбройните курсове по линията. Там- в кабинката- е неговата свобода да бъде различен, да прояви себе си, да изработва различни приспособления за поставяне на чаши, пепелници, музикално оформление. На фона на зациклящия маршрут, ежедневните задръствания и изнервените колеги на пътя това си е направо разбиване на реалността.
Колкото и оригинален да е обаче, симптомите на диагнозата шофьор са налице: потно лице, мръсни ръце, захабени дрехи, блуждаещ поглед, цветист, но беден речник, възпитание с дъх на гнили плодове и чесън, и това дразнещо натискане на спирачката, което от последната врата успява да те прати чак до неговата кабинка.
Дали има лекарство за това?

DIDENZE