Аз може би ще напиша за първи път моята молива, преди да целуна иконата, преди изобщо някога да съм я казвал цялата. Молитва, която да освободи душата от най-страшната прокоба- да изгубиш себе си, тогава когато си се намерил. Сигурно най- голямото доказателство за това е любовта. Ако си я изпитвал, несъмнено си направил най- ценната крачка, но няма по-сакат човек от влюбения, независимо от развитието му. Ако ЧОВЕКЪТ е до него, той се радва на своя недъг, защото вижда изгубената част от себе. Когато го няма, зверски крещи, страда тихо или ближе края на това, което сам е предизвикал. Смъртта въобще не е по страшна от самотата, самотата не е по- страшна от любовта, но любовта е смърт. Смърт в живота. За теб няма живот, има любов, която е еквивалент на себераздаване. Дал си всичко и цял живот го търсиш, не както сакатия търси ръката си, не както просякът търси хляба, а както обичащия търси любовта. Не отговорът, а своя въпрос. Пита за частицата или цялото, без която не може да диша, да ходи, да прави истински секс. Продължава да търси роклята, най- ценният пръстен, най- мъжката прегръдка. И, когато празнотата един ден е запълнена от човека, който търсиш, това наистина е световния оргазъм. Тогава на никого не можеш да обясниш, че цялата енергия, която притежаваш е толкова мощна, колкото света.. Но защо ли слабият отрича любовта, а силният я губи? Защото тя е едно постоянно РАЗ – МИНАВАНЕ. Толкова е бърза, че може да я забави само някой луд, който е решил да сподели с теб фундаменталния нагон на целият човешки плесенясал гении. Бързайки да я определяме постоянно и да я отричаме, наистина я губим. Превръщаме я в средство, което да утолява егоизма ни и да храни тялото ни. А всеки, когато я загуби осъзнава, че: Тя всъщност е някой с който да направиш къща и тя да остане дълго. Ти ще я нахраниш, той ще я завие, а Господ ще я пази. Никога не заспивайте преди да проверите дали тя е там, дали е жива. Дори след 100г. брак или два чаша пресен любовен сън. Времето събаря къщите на обитателите, които я смятат за своя собственост. Те се напукват от големите катинари и ръждясали пазачи, изричащи „ Обичам те“ и се превръщат в жалки останки от една идея. Пазачите остават без работа и изчезват за да се превърнат в пастир и овца. Но пастирът никога няма да пасе тази овца, а овцата- да бъде при този пастир.
Виктор ПЕНКОВ
