Вълшебните скали на Мадара

Малка и красива- това са първите думи, с които туристи от цял свят определят страната ни. Но не с такава лекота говорят за хилядите ни туристически обекти, когато трябва да ги класират по значимост и чар. На някои от чудните места попадат благодарение на рекламата, на други заради различните вкусове, а на трети се озовават случайно. Предлагам ви една уникална дестинация, която обединява от всичко по малко.

“Национален историко- археологичен резерват Мадара”

се намира на 18 км от гр.Шумен, на 10 км от първата българска столица Плиска и на 1.5 км от с.Мадара. Тук, върху величествените скали е изсечен единственият по рода си в Европа скален релеф, наречен

Мадарски конник

Богатството на откритите археологически паметници, датиращи от IV хил. преди Христа до XV век, накараха изследователите да нарекат Мадара „Българската Троя“. В центъра на релефната композиция, на 23 м височина от основата, на отвесна скала е изобразен конник в реален размер. Той промушва с копие лежащ в краката на коня лъв на фона на бягащо куче. Предполага се, че сцената отразява важни исторически събития и възхвалява българската мощ през ранното средновековие. След множество исторически спорове все пак се смята, че изображението е на хан Тервел. Композицията е допълнена с три хронологични надписа. Най–горният е от времето на хан Тервел и датира от VIII век. По-надолу в ляво е на хан Кормисший (VIII век), а вдясно- на хан Омуртаг (IX век). От 1972 година Мадарският конник е обявен от “ЮНЕСКО” за паметник със световно значение. Издълбаният във варовити пясъчници върху западния вертикален откос на Мадарското плато релеф е поставен под ново предизвикателство, свързано с неговото оцеляване. Съществуването му е застрашено, както вследствие на естествените геоложки процеси, определящи развитието на скалния откос, така и от изветрителни процеси по повърхността. В горната част на платото са установени три успоредни пукнатини. При инженерногеоложката картировка се установява, че за период от около 6 млн. години скалният откос се е отместил на 60 м. в източна посока. Съставът в основата показва, че основен фактор за разрушаването на приоткосните части на Мадарското плато са сеизмогравитационите процеси и биологичното изветряне, изразяващо се в развитието на микроорганизми, които разграждат повърхностния слой на скалата. Хилядите посетители наричат мястото свято, заради езическото капище, християнски черкви, параклиси и светилища. През XIV век в скалите на платото е бил създаден най-големият в България скален манастир с над 150 килии. Живописна пътека вляво от релефната композиция ни посочва скалната тераса, върху която се намират основите на средновековен дворец и езически храм. Особено внушителна е “Голямата пещера” намираща се вдясно от Мадарския конник. Обитавана още през енеолита, тя представлява обширен навес, вдълбен в скалите. Стъпвайки по тези изпълнени с енергия останки от всички исторически епохи, е важно да знаем, че тук е било главното светилище на Първото българско царство. Днес за гостите на резервата е направена дървена реконструкция на монашеска килия с малък скален параклис. Тези, които нямат страх от височина, ги очакват 386 стъпала, които водят до Мадарското плато. По пътя се преминава и през “дяволското мостче”, което е тясно и покачва рязко адреналина, след което пред нас се разкрива наистина необичайна гледка. Тук е разположена Мадарската крепост, чиито останки са от българската крепост Матора, просъществувала до 1386 г. Ако продължим на югозапад по платото ще достигнем Римската вила, където се виждат останки от римско имение, стопански и жилищни сгради. След множеството емоции, впечатления и снимки, в подножието на скалите ни очаква археологическия музей. Ако не можете да се разделите с това “неземно кътче”, резерватът разполага с хотел, къмпинг и туристическа хижа. През летния сезон, комплексът работи от 8:00 до 19:00 ч. а през зимата- от 8:00 до 16:00 ч. Ако сте без автомобил, можете да използвате редовна автобусна връзка с Шумен, а на около километър от резервата се намира жп.- гара в старинен стил, обслужваща линията София-Варна. Уникалният комплекс оставя в нас множество размисли за това, колко малки и нищожни сме пред природата и същевременно колко велики неща са сътворили прадедите ни, действайки в унисон с нея. Главното свидетелство са хилядите интернационални посетители, които можем да видим тук и през четирите сезона.

Виктор Пенков

Може би ги чакат

Пациентите от психиатричната клиника изиграха блестящо представление и ни допуснаха до себе си за няколко часа. Такива каквито са- неподправени, чаровни и смирени

Преди броени дни бе премиерата на театралната постановка „Искам някой някъде да ме чака“. Постави я поетесата Мария Донева, при това на едно специално място, наречено Държавна психиатрична болница „Д-р Георги Кисьов“- гр.Раднево, със специалните пациенти- актьори, които не можем да не изброим. Това са Христо Манолов, Атанас Витларов, Антон Радков, Мария Янчева, Катя Стойнова, Николай Николаев и Юри Петков, които са част от така наречения постоянен театър. Казваме, че е специално, защото наистина е такова. Някои ги наричат луди, а тяхната голяма къща лудница. А всъщност това са най- обикновени хора с техните житейски драми, при това много по- човечни и мили от който и да било „нормален“ минувач в забързаното родно ежедневие.Още на входа на болницата те „блъскат“ много и различни съдби. Може да го усещам така, защото хората се държат по- различно и със сигурност по- освободено. Едни ми искат цигари, други ми казват здравей, а трети се припознават в близък човек. Всичко това говори само едно. Тези хора „искат някой някъде да ги чака“, но засега нямат късмет. Отправяме се към залата, където под бурните аплодисменти на персонала и тук там някои журналисти и облечени в ежедневни облекла хора, излизат нашите актьори. Те се превъплъщават в пътници, които се озовават в едно купе на път за морето. Всъщност сюжетната линия тук въобще не е важна. Важното е друго. Тези хора забравят личната си история за един час, крадейки някое друго ръкопляскане и може бе искрена усмивка. Представлението свърши бързо за тях, а за нас остана малко време, в което да се опитаме да влезем най- безболезнено в живота им и да бъдем добри приятели- такива, каквито те нямат.

Чичо Стоян

Михаил Вихотцевски бе първият, към когото се насочих. Чисто интуитивно. По- късно разбрах, че съм намерил прилика между Джак Никълсън и него, при това в ролята му в разтърсващия филм „Полет над кукувиче гнездо“. Ако все пак някой не го е гледал: в него се преплитат точно такива съдби в точно такова заведение.
Нашият Джак се казва Михаил Николаевич Вихотцевски. В представлението софиянецът бе актъорът Чичо Стоян, / един от пътниците /а в живота режисьор, който си няма никого. Завършва руска филология във Велико Търново, а след това специализира режисура в Ленинград. Работил е като режисьор в БНТ. Започва с документални филми и детски театър. Негов е филмът “ Паметници на признателността“. „През 1992 година ни съкратиха поголовно от телевизията. След това смених няколко професии и мога да кажа, че се пообогатих житейски. Обикновено актьорът става режисьор, но при мен се получи обратно тук. След като персоналът разбра с какво съм се занимавал решиха, че мога да бъда полезен на пациентите и влязох в трупата. Помагам и в рециталите, и в съботните вечери, които си организираме. Носи ми удоволствие това, че мога да помогна на другите, без значение дали са алкохолно зависими или психично болни. На хората отвън искам да кажа да не ни гледат отгоре, а първо да погледнат себе си и малко повече да мислят“,  казва усмихнатият режисьор. „Тук съм от 1999 г. Липсва ми само алкохолът. Аз съм болен от синдром на алкохолна зависимост. Всички пият, но аз не пиех, а злоупотребявах с алкохола. Гълтал съм по 700- 800 грама концентрат на ден, но не бих казал, че съм се чувствал мъртво пиян. Имал съм тежки стресови периоди през живота си, но не мога да спомена точна причина защо се стигна дотук. Започнах да си пия и постепенно се превърна в навик. Не мога да се оправдавам с нищо. Сам съм си виновен за положението, в което съм. Тук лечението си каза думата, но въпреки това понякога ми се посяга към чашката. Хващали са ме да пия и са ме привеждали в отделение на затворен режим, където не е много приятно“, спомня си Николай. Никой не е идвал да го види. Няма близки освен един брат, който го е изхвърлил на улицата. „Бях осъден от него на 6 месеца принудително лечение и така се озовах тук. Не съм го чувал повече от 10 години и честно казано нямам намерение. До някаква степен дори ми направи услуга. Нямам деца. Живеех на семейни начала с една дама, но се наложи да се разделим. Оказа се, че човек може да разчита на истинските другари и добрите съседи, но не и на своите роднини. Мога да го кажа с ръка на сърцето“, тъжно отбелязва Вихотцевски. „Не мога да кажа дали ще остана тук, но предпочитам тази среда. Тук има освен хора и много човеци, независимо, че хората отвън ги наричат луди. Има прекрасни отношения между хората. Нямам черни мисли, защото имам достатъчно ангажименти, а и не съм от капризните хора. Помагам в културтерапията, разпределям храната всеки ден, отговарям и за моргата. Живота ми е доста разнообразен и не мога да се оплача от скука.“

“ На човек му трябват много малко неща, но колко много му трябва за да разбере това“

С тази покъртителна истина продължихме разговора, който прекъснахме, за да може нашият герой да помогне за обяда.
„Чувствах се много добре пред публика. Като усетя насреща си, че има мислещи хора, които усещат играта и текста и стават съучастници, се чувствам щастлив. Знаете ли, иска ми се понякога пак да се занимавам с режисура и да творя, но нямам къде да отида ,ако изляза. Тук е моят дом, а моят свят е в главата ми. От малък съм сред актьорите. Майка ми преподаваше руски език на актьорите от старата генерация във ВИТИЗ. Казва се Галина Тагамлицка. Но и покрай нея не съм се навирал между популярните от тях, защото са известни и са на почит. Далеч съм от тези еснафски и елементарни разбирания. Имам някак душевно влечение към писатели, поети и актьори. Тази среда винаги ме е привличала.“ Оставяме го с обещанието, че ще дойдем да го видим пак, а той от своя страна каза, че ще ми измисли роля в неговия филм.

Художникът

е Георги Димов от Пловдив. Много приятен човек, на който в момента не му се говореше. 55- годишният добряга рисува от много години. Завършил е реставрация във Велико Търново. И той се лекува от чашката от четири години. Рисува предимно живопис. Негов учител е Георги Божилов- Слона. „Сюжетите са ми според настроението. Тук има атмосфера и хубави хора. Най- често рисувам пейзажи и портрети. Смятам да поостана, защото не е отшумяло желанието ми за…, знаете за какво. Предстои ни изложба в Стара Загора и София. Подготвям изненада за събитието и ще ви издам само, че е свързана със сюрреалистични рисунки. За мен е голямо удоволствие, че се интересувате от нас и нашето изкуство. Пожелавам приятен ден на всички добри хора, а лошите да се поправят“. Каза всичко това и изчезна някъде там, за да продължи да рисува.

Кондукторът

Тази отговорна роля бе дадена на нашият приятел Николай Николаев. Неговата история съвсем не е по- лека от другите. „Ролята ми хареса, но няма кой да ме чака. Имам приятели в София, но никой не се сеща за мен. А поне трима от тях знаят къде съм, но не се сещат да драснат няколко реда. На никой няма да му коства да прати три реда поне за Нова година. Далеч от очите, далеч от сърцето“, казва през сълзи на очи 61- годишният софиянец, който по професия е инженер- химик. „7 години съм бил офицер в Божурище- началник на химическа служба. След това работих в производството, защото един човек ми направи мръсно и се наложи да напусна армията. Понякога ми минават тъмни мисли, но ме наказват за тях / има предвид алкохола /. На моите години нищо не мога да си мечтая, но докато дишам, се надявам“, разказва ни Николай. Иначе с гордост носи швейцарския си панталон, който беше облякъл за представлението, а и обувките му бяха брилянтно лъснати. Радва се, че има хубав часовник, който показва датата. „Нямам къде да ида. Не съм си ходил от 9 години. Понякога ми е мъчно за Витоша за боровата гора. Имам хубави спомени оттам, но май с тях ще си остана. Имам манийно- депресивна психоза и страдам от алкохолизъм. През 1991 имах тежка манийна фаза. Претърпях и сложен развод и може да се каже, че това преобърна живота ми. Не съжалявам за нищо, както е казала Едит Пиаф. Друго нямам да ви кажа. Някой ден пак ще се видим и тогава пак ще си поговорим нали?“, с надежда ни погледна офицерът.
Е, това бе много малък епизод от техния ежедневен филм. За някои тъжен, за други реалистичен, а за мен човешки. И нека никога не забравяме, че ние- тези които сме отвън- не сме застраховани. Въпрос е само на секунда да се озовем тук при тях. А тук не е страшно и все пак зависи от гледната точка.

Другата страна

Д-р Тодор Толев: За първи път го гледах и много ми хареса. Накрая нищо съществено не се случи и точно това се хареса на хората. Културният процес тук е с над 30- годишна традиция. По този начин се дава възможност на пациентите да се занимават с престижни дейности.

Мария Донева- постановчикът- минути след края на представлението: Много ми е хубаво. Актьорите са много добри. Имат много силно желание, но сега съм развълнувана и не мога да кажа много неща, защото аз гледах представлението отвътре. Надявам се отвън на всички да се е харесало. Не ми беше трудно да работя с тях. Мисля следващото представление да е комедия и да е факт към Коледа.

Маргарита Тенева- работи като организатор културтерапия в болницата от декември миналата година. „Много си харесвам работата. Чрез заниманията пациентите се абстрахират от ситуацията, в която се намират. Мислят само за театъра, завързват нови познанства и се чувстват много по- добре за няколко часа. Като рутинна дейност правим съботни вечери, пеят, има и дискотека. Много възпитани и интелигентни хора има тук, а най- важното е взаимното доверие, което цари между нас. По време на заниманията повечето импровизират и се получава невероятно. Трима човека се занимаваме с културтерапията. Имаме и колежка, която отговаря за ателието, където правят сувенири, бродерии, гоблени, стъклопис и керамични накити.

Виктор Пенков /публикувал във в-к „Новината“/